Кибритчета „Минерва“ 1990-2000
В този том са събрани текстове, публикувани между 1990 и 2000 г. в легендарната рубрика „Бустина ди Минерва“ – „Кибритчета „Минерва“, която Умберто Еко (1932-2016) списва в сп. „Еспресо“ в продължение на повече от три десетилетия и се изявява като ярък публицист, прозорлив анализатор, политически и социален коментатор.
Пъстрата мозайка на живота, чувствата и мислите на хората от 90-те години на миналия век през присмехулния, ироничен, саркастичен, но и дълбоко хуманен поглед на Еко. Размишления за големи и малки събития, за италианското общество и цялото човечество, за медиите, за съвременните технологии, за съдбата на книгата в дигиталната ера, за ролята на интелектуалците в обществения живот, за екологията, за генетиката, проницателни прогнози за бъдещето, поднесени от ерудит и завладяващ разказвач, който притежава умението да превръща злободневното в литература. Теми, надраснали времето си, звучащи актуално и в наши дни. Така най-сбито може да се представи съдържанието на този сборник – истинска наслада за мислещите хора.
Умберто Еко
В продължение на години италианският белетрист, есеист, философ и културолог Умберто Еко (1932-2016) списва рубриката „Бустина ди Минерва“ във вестник „Еспресо“. Всяка седмица очарова читателите с прочутата си разказваческа дарба и умението да поднася по оригинален и неповторим начин наглед банални, делнични случки и преживелици. И по мнението на мнозина критици създава специфичен жанр, който трудно може да бъде имитиран.
Още книги от автора
Да кажеш почти същото
Как се пътува със сьомга
Умберто Еко - „Кибритчета „Минерва“ 1990-2000“
КАК ДЕМОКРАЦИЯТА ВРЕДИ НА ДЕМОКРАЦИЯТА
Преди няколко години Ханс Магнус Енценсбергер написа много убедителна статия за това как в наши дни политиците (и изобщо могъщите) са обречени да не разбират хората, с чийто живот би трябвало да се занимават. Колкото по-висока е тяхната отговорност, колкото повече са изложени на риск от покушение (или във всеки случай на посегателства върху правото им на личен живот), толкова повече се заобикалят с телохранители, които ги вкарват в бронирани автомобили, хеликоптери, частни самолети, оттеглят се в укрепени домове, прекарват почивките си в открито море. Колкото по-голяма е отговорността им за света, толкова повече не знаят нищо за света.
Вярно е, че това е ставало и с фараоните и с абсолютните монарси, но представата, която имаме за политик при демокрация, е различна и различна е неговата роля: факт е, че искаме да го виждаме как върви по улицата и гали дечица по главите. И все пак дори когато гали дечица, човекът на властта е затворен в нещо като невидим балон, охраняван от групи свръхвъоръжени телохранители. А какво да кажем, ако му се прииска да погали момиченца, при това двайсетгодишни? Както се видя при скандала „Сексгейт“, ще трябва да направи това за броени секунди между тоалетната и кабинета, когато телохранителят се е обърнал за миг на другата страна. Тутанкамон или Кралят Слънце са имали повече възможности да разпускат от време на време.
Покрай това напомняне на неотдавнашния скандал се сетих за едно друго изказване отпреди няколко седмици на Марио Варгас Льоса, който похвали „Сексгейта“ като положителна проява на демокрация. Обобщавайки с мои думи: властимащият в демократичната страна не трябва да има харизматичен чар, нито да бъде изряден; напротив, той трябва да бъде изнудваем и изнудван и колкото повече се дискредитира, толкова повече остава под контрола на гражданите.
Ако се замислим, този принцип не е нововъведение, а се появява в модерната епоха с практиката властимащите да бъдат подлагани на политическа сатира. За фараоните не е нужно да го споменавам, но дори по адрес на римските императори политическата сатира е била абсолютно недопустима; обидните шеги, които войниците са крещели по време на триумфите, са били карнавална разпуснатост, приемлива само при тези събития, и не са имали нищо общо с постоянния контрол, упражняван от онази яростна и непрекъсната критика, която е безпощадната карикатура, ежедневната нападка, безмилостното изтъкване на недостатъците. Такива практики са били предназначени да се използват по-скоро като оръжия срещу врага (примерно жестоките карикатури в конфликта между Ватикана и Реформацията), а не като нормална практика за контрол над собствените владетели и господари.
Трябвало е да се изчака до първите сатирични публикации срещу кардинал Мазарен във Франция, после до английските карикатури през XVIII век, до филипиките, които са си разменяли революционните фракции във Франция, и накрая през XIX век се е стигнало до окончателния триумф на политическата карикатура. Говоря за карикатура – а не за сатирична рисунка, която напомня незабавно за не особено почтителен начин на говорене за властта, – защото в тази форма на ежедневен натиск, на който е подложена властта, се включват и всички форми на контрол върху скандални неща като разкрития за болести и слабости, скелети в гардероба, недостойни роднини, непристойни поведения и тъй нататък, като все повече и повече се рови в личния живот както в духовен, така и в материален смисъл.
Нормалните хора обикновено не мислят за това, но да чуваш (и да виждаш) всеки ден, че имаш физически дефект, че си извършил срамно смешна постъпка, че си импотентен, че си крадец, причинява болка, независимо дали става дума за истина, или за клевета, и не свикваш никога с това, колкото и да си дебелокож. И тогава какво правиш? Затваряш се в кръга на верните ти хора, които ти казват да не обръщаш внимание на тия проклети завистливи и продажни клеветници и ти повтарят колко много те уважават и ти се възхищават. А как поддържаш този кръг от верни хора, които са, тъй да се каже, психологическо условие за политическото ти оцеляване? Посредством мрежа от услуги, поставяйки ги на отговорни постове, създавайки една много здрава верига на взаимопомощ.
Кръгът се затваря. За да може да те държи под контрол, демократичното обществено мнение трябва да те дискредитира, а ти, за да оцелееш при демократичното дискредитиране, трябва да създадеш около себе си структури на тайна власт, които убягват на всякакъв контрол.
1998
Умберто Еко - „Кибритчета „Минерва“ 1990-2000“
КАК ДЕМОКРАЦИЯТА ВРЕДИ НА ДЕМОКРАЦИЯТА
Преди няколко години Ханс Магнус Енценсбергер написа много убедителна статия за това как в наши дни политиците (и изобщо могъщите) са обречени да не разбират хората, с чийто живот би трябвало да се занимават. Колкото по-висока е тяхната отговорност, колкото повече са изложени на риск от покушение (или във всеки случай на посегателства върху правото им на личен живот), толкова повече се заобикалят с телохранители, които ги вкарват в бронирани автомобили, хеликоптери, частни самолети, оттеглят се в укрепени домове, прекарват почивките си в открито море. Колкото по-голяма е отговорността им за света, толкова повече не знаят нищо за света.
Вярно е, че това е ставало и с фараоните и с абсолютните монарси, но представата, която имаме за политик при демокрация, е различна и различна е неговата роля: факт е, че искаме да го виждаме как върви по улицата и гали дечица по главите. И все пак дори когато гали дечица, човекът на властта е затворен в нещо като невидим балон, охраняван от групи свръхвъоръжени телохранители. А какво да кажем, ако му се прииска да погали момиченца, при това двайсетгодишни? Както се видя при скандала „Сексгейт“, ще трябва да направи това за броени секунди между тоалетната и кабинета, когато телохранителят се е обърнал за миг на другата страна. Тутанкамон или Кралят Слънце са имали повече възможности да разпускат от време на време.
Покрай това напомняне на неотдавнашния скандал се сетих за едно друго изказване отпреди няколко седмици на Марио Варгас Льоса, който похвали „Сексгейта“ като положителна проява на демокрация. Обобщавайки с мои думи: властимащият в демократичната страна не трябва да има харизматичен чар, нито да бъде изряден; напротив, той трябва да бъде изнудваем и изнудван и колкото повече се дискредитира, толкова повече остава под контрола на гражданите.
Ако се замислим, този принцип не е нововъведение, а се появява в модерната епоха с практиката властимащите да бъдат подлагани на политическа сатира. За фараоните не е нужно да го споменавам, но дори по адрес на римските императори политическата сатира е била абсолютно недопустима; обидните шеги, които войниците са крещели по време на триумфите, са били карнавална разпуснатост, приемлива само при тези събития, и не са имали нищо общо с постоянния контрол, упражняван от онази яростна и непрекъсната критика, която е безпощадната карикатура, ежедневната нападка, безмилостното изтъкване на недостатъците. Такива практики са били предназначени да се използват по-скоро като оръжия срещу врага (примерно жестоките карикатури в конфликта между Ватикана и Реформацията), а не като нормална практика за контрол над собствените владетели и господари.
Трябвало е да се изчака до първите сатирични публикации срещу кардинал Мазарен във Франция, после до английските карикатури през XVIII век, до филипиките, които са си разменяли революционните фракции във Франция, и накрая през XIX век се е стигнало до окончателния триумф на политическата карикатура. Говоря за карикатура – а не за сатирична рисунка, която напомня незабавно за не особено почтителен начин на говорене за властта, – защото в тази форма на ежедневен натиск, на който е подложена властта, се включват и всички форми на контрол върху скандални неща като разкрития за болести и слабости, скелети в гардероба, недостойни роднини, непристойни поведения и тъй нататък, като все повече и повече се рови в личния живот както в духовен, така и в материален смисъл.
Нормалните хора обикновено не мислят за това, но да чуваш (и да виждаш) всеки ден, че имаш физически дефект, че си извършил срамно смешна постъпка, че си импотентен, че си крадец, причинява болка, независимо дали става дума за истина, или за клевета, и не свикваш никога с това, колкото и да си дебелокож. И тогава какво правиш? Затваряш се в кръга на верните ти хора, които ти казват да не обръщаш внимание на тия проклети завистливи и продажни клеветници и ти повтарят колко много те уважават и ти се възхищават. А как поддържаш този кръг от верни хора, които са, тъй да се каже, психологическо условие за политическото ти оцеляване? Посредством мрежа от услуги, поставяйки ги на отговорни постове, създавайки една много здрава верига на взаимопомощ.
Кръгът се затваря. За да може да те държи под контрол, демократичното обществено мнение трябва да те дискредитира, а ти, за да оцелееш при демократичното дискредитиране, трябва да създадеш около себе си структури на тайна власт, които убягват на всякакъв контрол.
1998
