Юнг. Пътуване към себе си

Фредерик Льоноар – „Юнг. Пътуване към себе си“

Когато публикувах „Чудото Спиноза“ (2017 г.), аз вече знаех, че следващата ми интелектуална биография ще бъде посветена на Карл Густав Юнг. Всъщност това са двамата съвременни мислители, които са оказали най-голямо влияние върху мен и които ми се струва, че са стигнали най-далеч в разбирането на човешкото същество и смисъла на неговото съществуване. Първият е философ, живял през XVII век. Вторият е психолог, живял в края на ХІХ и през ХХ век. Въпреки техните много различни личности и начини на живот – Спиноза е бил мъдрец, който е водил скромно, почти аскетично съществуване, докато Юнг е живял пълноценно и далеч не е бил образец на добродетел – те имат няколко фундаментални общи точки. Спиноза и Юнг са израснали в много религиозна среда (еврейска за Спиноза и протестантска за Юнг), от която те се еманципират с известна бруталност, а след това и двамата се опитват да предефинират духовността извън всякакви религиозни вярвания. Впоследствие Спиноза и Юнг извличат същността на своето мислене от щателното наблюдение над себе си и над другите. Въпреки че и двамата са измислили многобройни концепти и са създали произведения с голяма дълбочина, познанието им за човешката душа е плод на техния опит, точно както мисленето им е оказало решаващо влияние върху живота им.

„Най-красивите истини на света са безполезни, докато тяхното съдържание не се е превърнало за всеки човек в автентичен вътрешен опит“, казва Юнг. Накрая и най-вече – те са споделяли страстта към търсенето на истината без никакви предразсъдъци или отстъпки пред духа на времето, което ги обрича на самота и на неразбирането на повечето от техните съвременници. „Самотата не се поражда от това, че не си заобиколен от хора – пише Юнг, – а по-скоро от факта, че не можеш да им разкажеш нещата, които ти се струват важни, или че намираш валидни мисли, които изглеждат неправдоподобни за другите.“ Отнело е повече от три века, за да може геният на Спиноза да бъде признат. И когато през 2021 г. отбелязваме шейсетата годишнина от смъртта на Юнг, той остава непознат за широката общественост, особено във Франция, въпреки че идеите му са се вградили в цели части от нашата култура.

И все пак съм убеден, че неговата визионерска работа е една от най-големите революции в човешката мисъл и че значението ѝ далеч надхвърля почвата, в която е покълнала: дълбинната психология. Чрез основните разработени от него концепции – синхроничност, комплекси, колективно несъзнавано, архетипи, психологически типове, анима и анимус, сянка, личност, индивидуация – Юнг предлага свой поглед върху човешкото същество и неговата връзка със света, който не само преобръща психологическото познание, но и отправя предизвикателство към философията, антропологията, физиката, педагогическите науки, теологията и историята на митовете и вярванията. Някои от великите негови съвременници са били наясно с неговите идеи и са поддържали плодотворни отношения с него – като например физикът Волфганг Паули, носител на Нобелова награда, – а работата му е вдъхновила и много творци, като писателя и носител на Нобелова награда за литература Херман Хесе и американския художник Джаксън Полък.

Можем да разберем значението и влиянието на неговото мислене в контекста на един разбунен свят, който търси смисъл и нови отправни точки, които вече не биха могли да идват отвън, а отвътре на индивида. Както правилно посочва историкът на религията Изе Тардан-Маскелие: „Личността на Юнг трябва да бъде ситуирана в много по-широк контекст, с точното съзнание за историческия момент, който преживяваме, а той е време, което може да бъде определено като привилегировано по отношение на търсенето на смисъл, време, в което нищо не може да се приема за даденост – нито философска система, нито религиозна догма; време, в което нашето съществуване вече не се мисли като сигурност, а по-скоро като въпрос: кой съм аз за себе си? Какво е моето битие в света? В свят, който все още е силно институционализиран, Юнг по същество освещава личния опит като основа на всяко автентично екзистенциално пътуване. Той критикува формализма и нетолерантността на големите религии, без да отрича религиозното измерение на човешката душа и нуждата ѝ от сакралност. Той вижда себе си като учен, който не спира да събира факти, но и посочва границите на разума и науката.

За мен Юнг е първият мислител на постмодерността: той не отхвърля основните вектори на модерността – критиката на чистия разум, глобализацията и появата на индивида, – но показва границите на разума, двусмислието на технологичния прогрес, безизходицата на индивидуализма. Той е едновременно свидетел и мислител в процеса на съвременното търсене на смисъл, което той до голяма степен вдъхновява със собствените си трудове върху източната философия, езотериката и мистичните течения, върху връзката между науката и духовността, символния език и несъзнаваното, паранормалните явления, изследването на същността на живота и смъртта, връзката на противоположности или полярности: сянка/светлина; разум/ чувство; добро/зло; мъжко/женско начало; индивид/ Космос; дух/материя и т.н.

И все пак, въпреки че през живота си Юнг е превеждан на много езици и е почитан от престижни университети, които му присъждат титлата „доктор хонорис кауза“ – Оксфорд, Харвард, Йейл, Бенарес, Калкута, Женева и т.н., – все още е факт, че малко от неговите идеи се преподават в университетите. Виждам няколко причини за това.

Приятел и близък сътрудник на Зигмунд Фройд от 1906 до 1912 г., Юнг скъсва със знаменития си предшественик и макар да върви по стъпките му, се разграничава от него по съществени въпроси, като предефинира в дълбочина либидото и несъзнаваното. Това има две негативни последици за швейцарския психиатър. Първата е, че интелектуалната революция, която той предизвиква, идва непосредствено след не по-малко важната интелектуална революция на Фройд. Или в продължение на десетилетия научната общност свежда психоанализата само до теориите на Фройд. Втората причина е, че фройдистите (а във Франция и лаканианците) никога не прощават на Юнг за бруталното му скъсване с Фройд (определил го за свой наследник начело на психоаналитичното движение) и че от 1912 г. насам Юнг остава в черния списък на психоаналитичните кръгове. Съществуват безброй книги и статии, публикувани от фройдистите, които се опитват да дискредитират сериозността на работата на Юнг – от Карл Абрахам, който отхвърля „религиозния оттенък“ и „мистичния контекст“ на Юнговата мисъл, до Доминик Бурден, който твърди, че Юнг „съзнателно е напуснал полето на хуманитарните науки и рационалната мисъл“.

Това, което е вярно и е още една причина, поради която Юнг остава труден за четене и преподаване, всъщност е, че мисълта му е сложна и невинаги е формулирана в съответствие с логически рационален метод. Юнг, който се обучава като психиатър и учен, постепенно осъзнава, че чисто логическото разбиране не може да обясни сложността на реалността и че едно прекалено редукционистично изследване или представяне може да направи мисленето по-бедно. Ето защо до научните публикации на класическата психопатология, която го превръща в известен психиатър и му спечелва уважението на Фройд, той публикува и множество статии и книги, които следват една мисловна линия, по-скоро циклична и парадоксална, отколкото линейна и демонстративна. В това отношение той е много близък до китайската мисъл, чието откритие през 1923 г. дълбоко го поразява и оказва влияние върху останалата част от творчеството му. В повечето от книгите си Юнг използва много материали – сънищата на пациентите си, митове, символи, исторически примери, философски размисли, – като преминава от един към друг, което може има объркващ ефект върху читателя. Например в своето произведение „Психология и религия“, за да демонстрира разликата между естествената религиозност, която е изразена в психиката под формата на нуминозното (свещеното), и културната религия, която използва цял набор от догми, за да укроти естествената религиозност, той анализира два съня на свой пациент. И обяснява един от символите, присъстващи в тези сънища – кватернитета (четворността), чрез гръцката митология, интерпретирана от Платон и Емпедокъл, еврейската Библия, древния гносис, средновековната алхимия и теология, йога и дори космогонията на червенокожите! Едва след тези огромни отклонения той продължава нишката на първоначалните си разсъждения, очевидно обогатена от всички гореизброени разсъждения. По същия начин той винаги отказва да създаде система (и в това се различава от Спиноза, но в известен смисъл и от Фройд). Той следва многобройни пътища, натрупвайки емпирични данни, излагайки хипотези, но никога не ги обобщава. В писмо до доктор Ван дер Хуп през 1946 г. той пише: „Мога само да се надявам и да желая никой да не бъде „юнгианец“. Аз не защитавам някаква доктрина, а описвам факти и излагам определени твърдения, които според мен са отворени за дискусия. Не обявявам готово, систематично учение и се отвращавам от „слепите последователи“. Оставям всеки свободен да се справи с фактите по свой собствен начин, защото аз също претендирам за тази свобода“.

Но на едно по-дълбоко ниво – и в това отношение можем да разберем тревогата на фройдистите и другите философи – Юнг подлага на радикална критика сляпата вяра на Фройд в разума така, както го разбира философията на Просвещението. Подобно на Кант и Ницше, на които е запален читател, Юнг е и голям разрушител. „Всяко философско твърдение е продукт на определена личност, живееща в дадено време на дадено място – казва той. – То не е резултат от чисто логически неутрален процес. В този смисъл то е преди всичко субективно. Дали има обективна, или необективна стойност, зависи от броя на хората, които мислят по същия начин [...]. Този вид критика не се приема добре от философите, които обичат да мислят за философския интелект като за съвършен и безпристрастен инструмент на философията. Всъщност този интелект е действие, зависещо от индивидуалната психика, и се определя във всичките си аспекти от субективните условия, да не говорим за влиянието на околната среда.“

Юнг атакува и научното виждане, наследено от XIX век и все още много широко разпространено, на което Фройд е идеален представител и според което общоприетите научни теории представят напълно обективна и крайна визия за реалността. В това отношение Юнг е изпреварил времето си. Нашето виждане за науката днес е преобърнато с главата надолу от работата на видни философи на науката като Карл Попър, който показа границите на научното познание, или Томас Кун, който разработи понятието за парадигма – общопризнати научни открития, които за известно време предоставят на научната общност стандартни проблеми и решения, докато не дойде новата парадигма, за да осигури теоретична рамка и нови концепции. Именно това се случва във физиката през XX век с революцията на Айнщайн, а след това и с квантовата механика, която преобръща предишните общоприети теории. Юнг вече прекрасно е разбирал това: „Често си правим илюзията, че това, което знаем днес, представлява всичко, което някога може да знаем. Нищо не е по-уязвимо от една научна теория, защото тя е само мимолетен опит за обясняването на факти, а не вечна истина сама по себе си“.

Важно е да се отбележи, че Юнг прави ясно разграничение между фактите и тяхното тълкуване. Той е преди всичко емпирик, който е прекарал живота си в събиране на факти – в опит да придобие по-добра представа за човешката психика той никога не е преставал да се самонаблюдава и в хода на дългата си кариера на психиатър е проследил десетки хиляди пациенти и е разтълкувал повече от осемдесет хиляди сънища! В същото време той сравнява този емпиричен материал с митовете, вярванията и символите на много от световните култури, които е изследвал в продължение на десетилетия. Въз основа на тези факти той се опитва да разработи тълкувания и теории, някои от които се развиват през целия му живот. Той ни приканва да бъдем предпазливи по отношение не на реалността на фактите, а на тяхното тълкуване, което винаги ще остане относително, тъй като зависи от нашата психика: „Няма гледна точка, която да е над или извън психологията, от която да можем да направим окончателен извод за природата на психиката“.

Юнг си създава врагове не само сред фройдистите и рационалистичните мислители, но и сред теолози и религиозни авторитети. Той не се задоволява с ограниченията на разума, предлага и радикална критика на религията, особено на християнската религия, като набляга върху загубата на вътрешния живот и на автентичния духовен плам. „Християнската цивилизация се оказа куха до ужасяваща степен: тя не е нищо повече от външна обвивка – пише той. – Вътрешният човек е пренебрегнат и следователно е останал непроменен. Състоянието на душата му не съответства на вярата, която изповядва. Отвън всичко си е на мястото, в образи и думи, в църквата и в Библията, но отвътре всичко това липсва.“ Тази критика на религиите е коренно различна от критиката на Фройд или на философите материалисти, които виждат всяка форма на религиозност или вяра като чиста илюзия. Юнг критикува фалша на религиите, но не е антирелигиозен. Критиката, отправена към формализма и прекалено външния характер на религията (която и му струва ударите на теолозите), е придружена от убеждението му, че душата притежава естествена религиозна функция и че потискането на тази функция е една от най-големите трагедии на съвременния европейски човек (както Ницше вече беше посочил по свой начин). Юнг вярва, че европейците без религия могат да преоткрият в дълбините на психиката си достъпа до свещеното, до „нуминозното“, което жестоко им липсва…

Будител и визионер, Юнг никога не е преставал да ни напомня, че именно в човешката психика откриваме както решенията за по-добро бъдеще, така и най-големите опасности за човечеството и планетата. Във време, когато целият свят е съсредоточен върху една вирусна епидемия и прави всичко възможно, за да я изкорени, бих искал да припомня едни думи, написани от Юнг през 1944 г.: „Убеден съм, че научното изследване на душата е науката на бъдещето... Всъщност все по-ясно се вижда, че най-голямата опасност за човечеството не е нито гладът, нито земетресенията, нито микробите, нито ракът, а самият човек. Причината за това е проста: все още няма ефективна защита срещу психичните епидемии, а тези епидемии са безкрайно по-опустошителни от най-тежките природни бедствия! Най-голямата опасност, която заплашва както индивида, така и народите като цяло, е психическата опасност“.