Волята на мнозина
Добре дошли в Катенската академия, мястото, където се възпитава елитът на Йерархията.
AUDI. VIDE. TACE. СЛУШАЙ. ГЛЕДАЙ. МЪЛЧИ.
Катенската република – Йерархията – може и да владее света, но не знае всичко.
Казвам им, че името ми е Вис Телим. Казвам им, че след трагичен инцидент съм останал сирак и единствено късметът ме е довел до най-престижното им училище. Казвам им, че щом завърша, с готовност ще се присъединя към цивилизованото им общество и ще се съглася силата и енергията им – онова, което те наричат Воля – да бъдат изсмукани и добавени към мощта на тези над мен, както вече правят милиони. Както всички трябва да направят рано или късно.
Казвам им, че принадлежа тук – и те ми вярват.
Но истината е, че съм изпратен в Академията, за да намеря отговори. Да разследвам убийство. Да потърся древно оръжие. Да разкрия тайни, които могат да разрушат Републиката.
И никога, никога няма да предам Волята си на властта, която погуби семейството ми.
За да оцелея, съм готов на всичко. Ще се издигна в редиците на Академията. Ще се усмихвам, ще създавам приятелства, ще се преструвам, че съм един от тях – и ще побеждавам. Защото, ако не успея, тези, които искат да ме контролират и знаят истинското ми име, вече няма да имат нужда от мен.
А ако Йерархията разбере кой съм в действителност, ще ме убие.
Джеймс Айлингтън - „Волята на мнозина“
ВИСЯ И САМО ЖЕЛЯЗНАТА хватка на баща ми около китката ми ме спира да не падна. Проснал се е по корем над скалния перваз, мускулите му са изопнати като въжета. Лепкава червена кръв покрива лицето му, ръцете му, дрехите му… всичко, което виждам. И все пак знам, че може да ме издърпа нагоре. Опитвам се да не се боря. Имам му доверие, сигурен съм, че ще ме спаси. Той поглежда през рамото ми. В черното. В настъпващия мрак. „Смелост“ – прошепва. И в тази дума влага и разбитото си сърце, и надежда. Пуска ме.
– ЗНАМ, ЧЕ ПОСТОЯННО ТИ ПОВТАРЯМ ДА МИСЛИШ, ПРЕДИ ДА ДЕЙСТВАШ – казва прегърбеният от другата страна на дъската мъж с грубовато набръчкано лице, – но за да върви играта, Вис, все трябва да преместиш някоя скапана фигура.
Откъсвам притеснено очи от студената сребриста светлина, навлизаща през единствения прозорец с решетки в стаята на охраната. Мятам на противника си най-раздразнителния поглед, който успявам да докарам, за да прикрия болезнения спомен, и се съсредоточавам отново в лъскавите бели и червени триъгълници помежду ни. Те блестят приглушено на светлината от слабо горящия фенер на рафта, едва осветяващ играта ни – не повече, отколкото би го направило сиянието на ранната вечер отвън.
– Добре ли си?
– Добре съм. – Виждам с периферното си зрение как гъстите сиви вежди на Хролф потрепват. – Добре съм, старче. Просто си мисля за разни неща. Ненаситните още не са ми взели ума. – Не му се сърдя. Знам, че загрижеността в помръкналите му мътни кафяви очи е искрена. И знам, че не може да не ме попита.
Работя тук почти година повече от него и е нормално да се чуди дали умът ми не е почнал да губи остротата си така, както неговият губи своята от известно време насам. Решавам да не обръщам внимание на опасенията му и оглеждам дъската на Фондацията, предпочитаната от нас игра, обмисляйки каква е идеята на новото разположение на червените в далечния край. Заблуда, осъзнавам веднага. Отказвам да се поддам на примамката, премествам три от белите си камъни в бърза последователност и си осигурявам победата. Хролф обича да се хвали как веднъж е победил някакъв магнус кварт, но срещу мен няма шанс. Още преди Йерархията – другото име на република Катен, както трябва да я наричам на глас, но все още ми се налага да си го напомням – да завземе властта в света, всички смятаха Фондацията за идеалното средство за преподаване на абстрактно стратегическо мислене. Баща ми се погрижи да се запозная с нея от най-ранна възраст и често се изправях срещу най-добрите играчи.
Хролф се заглежда в дъската, после в мен, после отново в дъската.
– О, разсеях се! Ти мисли твърде дълго. Чиста измама, малък негоднико – мърмори той недоволно, докато прибира фигурите. – Знаеш ли, че веднъж победих един магнус кварт?
Преди да отговоря, чуваме тропане по тежката каменна врата. И двамата се сепваме, забравили какво обсъждахме. До следващата смяна има още много време.
– Представи се! – провиква се рязко началникът ми, а аз пристъпвам към прозореца. Мъжът, когото виждам през решетките, е добре облечен, висок и с широки рамене, на пръв поглед – в края на двайсетте. Лунната светлина се отразява върху тъмната кожа на гладко избръснатия му скалп.
– Секст Хоспий – чува се приглушеният отговор. – Имам разрешително за достъп. Хоспий поглежда към прозореца и забелязва, че го наблюдавам. Брадата му е черна, късо подстригана, а очите му са сериозни, тъмнокафяви – истински красавец. Доближава и притиска към стъклото нещо, което прилича на официални документи на Йерархията.
– Не са ни предупредили, че ще идва някой – казва Хролф.
– И аз самият не знаех, че ще идвам допреди трийсетина минути. Въпросът е спешен.
– Нещата не стават така.
– Тази вечер ще станат, септиме. – Няма промяна в изражението на лицето на мъжа, но нетърпеливото натъртване върху по-ниския статус на Хролф не може да се сбърка.
Колегата ми се намръщва към вратата, после отива до тънкия процеп, вграден в стената до нея, и пъха в него заредения си с Воля каменен ключ. Дори острото щракване, което се чува, звучи раздразнено. Отворът от нашата страна се затваря. Отвън Хоспий забелязва отвора откъм неговата страна и поставя документите си вътре. Наблюдавам внимателно, за да се уверя, че не добавя нищо друго.
Хролф изчаква кимването ми, след което отново отваря откъм нашия край, изважда страниците на непознатия и ги преглежда. Подава ми ги с крива усмивка.
– Печат на проконсула – само това казва.
Разглеждам внимателно написаното; Хролф си знае работата, но тук, сред Ненаситните, си струва да проверяваш нещата два пъти. Със сигурност обаче това е пълно разрешение за достъп от самия проконсул Маний, подписано и подпечатано. Хоспий очевидно е важен човек, повече, отколкото подсказва рангът му: той е специален агент, назначен директно от Сената да разследва нередности в ценза заради миналогодишното преброяване на населението на Катен. Сътрудничеството между сенаторските пирамиди на Правителството – работодателите на Хоспий, които контролират ценза – и Армията, която отговаря за затворите в цялата република, му дава достъп до един от затворниците тук за разпит.
– Изглеждат валидни – съгласявам се аз, но споделям недоволството на Хролф. Тези документи разрешават на нашия посетител да стигне до най-ниското ниво. Жестоко е да будим мъжете и жените там долу по средата на присъдата им.
Хролф взема обратно от мен страницата с печата на Маний и я плъзва в тънкия отвор за освобождаване на външната врата. Пропитият с Воля печат на проконсула прекъсва защитната верига също толкова ефективно, колкото и ключът на надзирателя, и каменната врата потъва плавно в стената, а поривът на хапещия нощен въздух на Летенс се промъква през отвора и възвестява появата на внушителната фигура на Хоспий. Щом влиза, мъжът сваля тънкото си синьо наметало, хвърля го небрежно на облегалката на близкия стол и ни озарява с усмивка, която в представите му навярно е очарователна. Хролф забелязва колко свободно се разпорежда гостенинът с нашето пространство и едва прикрива намръщеното си изражение, докато натиска печата му с повече сила, отколкото е необходимо, за да освободи Волята му и да затвори отново вратата.
Джеймс Айлингтън - „Волята на мнозина“
ВИСЯ И САМО ЖЕЛЯЗНАТА хватка на баща ми около китката ми ме спира да не падна. Проснал се е по корем над скалния перваз, мускулите му са изопнати като въжета. Лепкава червена кръв покрива лицето му, ръцете му, дрехите му… всичко, което виждам. И все пак знам, че може да ме издърпа нагоре. Опитвам се да не се боря. Имам му доверие, сигурен съм, че ще ме спаси. Той поглежда през рамото ми. В черното. В настъпващия мрак. „Смелост“ – прошепва. И в тази дума влага и разбитото си сърце, и надежда. Пуска ме.
– ЗНАМ, ЧЕ ПОСТОЯННО ТИ ПОВТАРЯМ ДА МИСЛИШ, ПРЕДИ ДА ДЕЙСТВАШ – казва прегърбеният от другата страна на дъската мъж с грубовато набръчкано лице, – но за да върви играта, Вис, все трябва да преместиш някоя скапана фигура.
Откъсвам притеснено очи от студената сребриста светлина, навлизаща през единствения прозорец с решетки в стаята на охраната. Мятам на противника си най-раздразнителния поглед, който успявам да докарам, за да прикрия болезнения спомен, и се съсредоточавам отново в лъскавите бели и червени триъгълници помежду ни. Те блестят приглушено на светлината от слабо горящия фенер на рафта, едва осветяващ играта ни – не повече, отколкото би го направило сиянието на ранната вечер отвън.
– Добре ли си?
– Добре съм. – Виждам с периферното си зрение как гъстите сиви вежди на Хролф потрепват. – Добре съм, старче. Просто си мисля за разни неща. Ненаситните още не са ми взели ума. – Не му се сърдя. Знам, че загрижеността в помръкналите му мътни кафяви очи е искрена. И знам, че не може да не ме попита.
Работя тук почти година повече от него и е нормално да се чуди дали умът ми не е почнал да губи остротата си така, както неговият губи своята от известно време насам. Решавам да не обръщам внимание на опасенията му и оглеждам дъската на Фондацията, предпочитаната от нас игра, обмисляйки каква е идеята на новото разположение на червените в далечния край. Заблуда, осъзнавам веднага. Отказвам да се поддам на примамката, премествам три от белите си камъни в бърза последователност и си осигурявам победата. Хролф обича да се хвали как веднъж е победил някакъв магнус кварт, но срещу мен няма шанс. Още преди Йерархията – другото име на република Катен, както трябва да я наричам на глас, но все още ми се налага да си го напомням – да завземе властта в света, всички смятаха Фондацията за идеалното средство за преподаване на абстрактно стратегическо мислене. Баща ми се погрижи да се запозная с нея от най-ранна възраст и често се изправях срещу най-добрите играчи.
Хролф се заглежда в дъската, после в мен, после отново в дъската.
– О, разсеях се! Ти мисли твърде дълго. Чиста измама, малък негоднико – мърмори той недоволно, докато прибира фигурите. – Знаеш ли, че веднъж победих един магнус кварт?
Преди да отговоря, чуваме тропане по тежката каменна врата. И двамата се сепваме, забравили какво обсъждахме. До следващата смяна има още много време.
– Представи се! – провиква се рязко началникът ми, а аз пристъпвам към прозореца. Мъжът, когото виждам през решетките, е добре облечен, висок и с широки рамене, на пръв поглед – в края на двайсетте. Лунната светлина се отразява върху тъмната кожа на гладко избръснатия му скалп.
– Секст Хоспий – чува се приглушеният отговор. – Имам разрешително за достъп. Хоспий поглежда към прозореца и забелязва, че го наблюдавам. Брадата му е черна, късо подстригана, а очите му са сериозни, тъмнокафяви – истински красавец. Доближава и притиска към стъклото нещо, което прилича на официални документи на Йерархията.
– Не са ни предупредили, че ще идва някой – казва Хролф.
– И аз самият не знаех, че ще идвам допреди трийсетина минути. Въпросът е спешен.
– Нещата не стават така.
– Тази вечер ще станат, септиме. – Няма промяна в изражението на лицето на мъжа, но нетърпеливото натъртване върху по-ниския статус на Хролф не може да се сбърка.
Колегата ми се намръщва към вратата, после отива до тънкия процеп, вграден в стената до нея, и пъха в него заредения си с Воля каменен ключ. Дори острото щракване, което се чува, звучи раздразнено. Отворът от нашата страна се затваря. Отвън Хоспий забелязва отвора откъм неговата страна и поставя документите си вътре. Наблюдавам внимателно, за да се уверя, че не добавя нищо друго.
Хролф изчаква кимването ми, след което отново отваря откъм нашия край, изважда страниците на непознатия и ги преглежда. Подава ми ги с крива усмивка.
– Печат на проконсула – само това казва.
Разглеждам внимателно написаното; Хролф си знае работата, но тук, сред Ненаситните, си струва да проверяваш нещата два пъти. Със сигурност обаче това е пълно разрешение за достъп от самия проконсул Маний, подписано и подпечатано. Хоспий очевидно е важен човек, повече, отколкото подсказва рангът му: той е специален агент, назначен директно от Сената да разследва нередности в ценза заради миналогодишното преброяване на населението на Катен. Сътрудничеството между сенаторските пирамиди на Правителството – работодателите на Хоспий, които контролират ценза – и Армията, която отговаря за затворите в цялата република, му дава достъп до един от затворниците тук за разпит.
– Изглеждат валидни – съгласявам се аз, но споделям недоволството на Хролф. Тези документи разрешават на нашия посетител да стигне до най-ниското ниво. Жестоко е да будим мъжете и жените там долу по средата на присъдата им.
Хролф взема обратно от мен страницата с печата на Маний и я плъзва в тънкия отвор за освобождаване на външната врата. Пропитият с Воля печат на проконсула прекъсва защитната верига също толкова ефективно, колкото и ключът на надзирателя, и каменната врата потъва плавно в стената, а поривът на хапещия нощен въздух на Летенс се промъква през отвора и възвестява появата на внушителната фигура на Хоспий. Щом влиза, мъжът сваля тънкото си синьо наметало, хвърля го небрежно на облегалката на близкия стол и ни озарява с усмивка, която в представите му навярно е очарователна. Хролф забелязва колко свободно се разпорежда гостенинът с нашето пространство и едва прикрива намръщеното си изражение, докато натиска печата му с повече сила, отколкото е необходимо, за да освободи Волята му и да затвори отново вратата.
