Книгата на сестрите
Амели Нотомб
Авторката, вече добре позната на българските читатели, пише от седемнайсетгодишна и сама определя себе си като графоманка. „Ако не пиша, ставам опасна“, казва Амели Нотомб, чиято вярна публика всяка година жадно очаква месец септември, когато на френския книжен пазар се появява „новата Нотомб“.
Родена е през 1967 година в Кобе, Япония, в белгийско аристократично семейство. Прекарва детството и юношеството си в различни страни, където баща й е посланик. През 1992 г. излиза първият й роман „Хигиена на убиеца“. Амели Нотомб е носителка на много награди, в това число награда Рене Фале, награда Ален Фурние (печели я два пъти) и Гран При Жионо от 2008 година. Романът „Нито Ева, нито Адам“ е отличен с награда Флор през 2007 година. „Любовен саботаж“ се нарежда сред ранните произведения на ексцентричната авторка и печели Наградата за призвание и Шардон При. През 1999 г. на Амели Нотомб й е присъдена Голямата награда на Френската академия за „Изумление и трепет“. Деветнайсетият ѝ роман носи заглавие „Форма на живот“ и е номиниран за първата селекция на наградата „Гонкур“ (2010).
Днес Амели Нотомб е една от най-четените френскоезични писателки в света. Повече от три десетилетия успехът не я напуска и романите ѝ неизменно са на челните места по продажби.
След Хигена на убиеца, екранизиран през 1999 г. от Франсоа Руджери с Жан Ян и Барбара Шулц в главните роли, и Изумление и трепет на режисьора Ален Корно със Силви Тестю, Синята брада е третият роман на Амели Нотомб, който оживява в киносалоните. Издаденият в България роман Любовен саботаж е превъплътен в театрална пиеса и опера.
Още книги от автора
Хигиена на убиеца
Изумление и трепет
Първа кръв
Амели Нотомб – „Книга на сестрите“
Любовта на Флоран беше първото събитие в живота на Нора. Тя знаеше, че няма да има повече нито друга любов, нито друго събитие. Никога не ѝ се случваше нищо.
Нора, 25-годишна, работеше като счетоводителка в един автосервиз в град в Северна Франция. Тя мислеше, че да се скучае така, е нормално.
Флоран, 30-годишен, беше шофьор в армията. Когато проверяваше гумите си в сервиза, той виждаше Нора да пуши навън. Тя го заплени и той започна да идва всеки ден.
– Ако ми бяха казали, че ще ме хареса военен!
– Не съм военен.
– Нали работиш в армията.
– Ти като работиш в сервиз, да не би да си автомонтьор?
Беше луда любов. Двамата си говореха малко, защото нямаше кой знае какво за казване.
– Как ме намираш?
– А ти мене?
Всеки път, когато бяха заедно, мистерията започваше наново. Докосванията им предизвикваха искри, целувките – замайване.
– За това си има хотели – казваха им.
Те го знаеха. Но знаеха също колко важни са отделните етапи. И най-кратките раздели предполагаха драматични сбогувания, всяка нова среща изискваше безкрайни излияния. Нямаше как да е иначе, любовта не идва наготово.
Околните им предричаха:
– Ще ви мине. Страстта е до време.
По въпроса за срока мненията се различаваха и предвижданията се движеха между два месеца и три години любовни трепети. „После ще настъпи спокойствие“, твърдяха добронамерени хора.
Странно, макар и напълно невежи по въпроса, Флоран и Нора бяха убедени, че другите се лъжат, но не изпитваха нужда да им противоречат. Насаме Флоран казваше на Нора:
– Те не могат да разберат. Обречени или благословени, какви бяха двамата влюбени?
Беше им все едно и приемаха безусловно съдбата си.
– Ще се оженим ли? – питаше той.
Което нямаше нищо общо с традиционното „Ще се омъжиш ли за мен?“.
– Да – отговаряше тя така просто, сякаш ставаше дума за цвета на завесите в спалнята им.
Обявиха новината. Сватбата трябваше да се състои на 26 февруари.
– Изчакайте пролетта – посъветваха ги.
– Защо?
Датата остана непроменена.
Настаниха се в малка къща. Животът заедно ги очарова. Сутрин Флоран откарваше Нора до сервиза, после се отправяше към задълженията си. Работеха сериозно и всички им го признаваха. По това време все още нямаше мобилни телефони. В края на работния ден съпругът се обаждаше на жена си в сервиза. Тя очакваше това обаждане с вълнение.
Вечерите преминаваха в неописуема радост. Разхождаха се из полето. Отваряха бутилка хубаво вино. Готвеха заедно. Лягаха си с наслада. Отиваха на работа с още лепнещи за сън очи.
Изминаха три години в облаците. Околните вече едва ги изтрайваха.
– Няма ли да си родите дете? – съветваха ги.
– Защо? – Нали за това служи любовта!
Не се бяха замисляли.
Скоро Нора забременя. Хората въздъхнаха с облекчение. Зад гърба на двойката си разменяха мъдри думи.
– Това ще ги усмири.
– Нищо не може да сложи край на медения месец така лесно както едно новородено.
Бременността подсили любовния им плам. Влюбените възхитени откриха нови хоризонти за чувствата си.
Коментарите не закъсняха:
– Да си поживеят сега! След няколко месеца край на свободата!
– Ние с Жилбер, откакто се роди малкият, все се караме.
– Ще разберат какво значи умора и безсънни нощи.
На 13 ноември 1973 година Нора роди момиченце, което нарече Тристан.
– Прилича на теб – каза тя на младия баща, – бледа и руса.
Заслепени от щастие, младите родители се прибраха вкъщи веднага щом това стана възможно. Стаята на бебето, съседна на тяхната, беше готова. Тристан се оказа плачлива. Флоран и Нора се редуваха до люлката ѝ. Даваха ѝ бебешкото шише, взимаха я на ръце, не знаеха как точно да постъпят. Допитаха се до педиатъра, който изрече модерната за времето препоръка:
– Не ѝ обръщайте внимание. Ако я вземате на ръце веднага щом се разплаче, тя ще плаче още повече. И ще стане разглезено дете.
Проблемът беше в това, че ревът проникваше през стените. Не можеха да се правят, че не чуват.
Една нощ Флоран взе бебето в ръцете си и започна да му говори строго:
– Тристан, изглежда, че си приличаме, затова ти казвам направо: престани. Мама те обича, аз те обичам, всичко е наред. Край на ревовете!
И Флоран се върна в леглото.
– Доста твърд беше – прошепна Нора.
– Мисля, че тя ме разбра.
Малката повече никога не се разплака.
Амели Нотомб – „Книга на сестрите“
Любовта на Флоран беше първото събитие в живота на Нора. Тя знаеше, че няма да има повече нито друга любов, нито друго събитие. Никога не ѝ се случваше нищо.
Нора, 25-годишна, работеше като счетоводителка в един автосервиз в град в Северна Франция. Тя мислеше, че да се скучае така, е нормално.
Флоран, 30-годишен, беше шофьор в армията. Когато проверяваше гумите си в сервиза, той виждаше Нора да пуши навън. Тя го заплени и той започна да идва всеки ден.
– Ако ми бяха казали, че ще ме хареса военен!
– Не съм военен.
– Нали работиш в армията.
– Ти като работиш в сервиз, да не би да си автомонтьор?
Беше луда любов. Двамата си говореха малко, защото нямаше кой знае какво за казване.
– Как ме намираш?
– А ти мене?
Всеки път, когато бяха заедно, мистерията започваше наново. Докосванията им предизвикваха искри, целувките – замайване.
– За това си има хотели – казваха им.
Те го знаеха. Но знаеха също колко важни са отделните етапи. И най-кратките раздели предполагаха драматични сбогувания, всяка нова среща изискваше безкрайни излияния. Нямаше как да е иначе, любовта не идва наготово.
Околните им предричаха:
– Ще ви мине. Страстта е до време.
По въпроса за срока мненията се различаваха и предвижданията се движеха между два месеца и три години любовни трепети. „После ще настъпи спокойствие“, твърдяха добронамерени хора.
Странно, макар и напълно невежи по въпроса, Флоран и Нора бяха убедени, че другите се лъжат, но не изпитваха нужда да им противоречат. Насаме Флоран казваше на Нора:
– Те не могат да разберат. Обречени или благословени, какви бяха двамата влюбени?
Беше им все едно и приемаха безусловно съдбата си.
– Ще се оженим ли? – питаше той.
Което нямаше нищо общо с традиционното „Ще се омъжиш ли за мен?“.
– Да – отговаряше тя така просто, сякаш ставаше дума за цвета на завесите в спалнята им.
Обявиха новината. Сватбата трябваше да се състои на 26 февруари.
– Изчакайте пролетта – посъветваха ги.
– Защо?
Датата остана непроменена.
Настаниха се в малка къща. Животът заедно ги очарова. Сутрин Флоран откарваше Нора до сервиза, после се отправяше към задълженията си. Работеха сериозно и всички им го признаваха. По това време все още нямаше мобилни телефони. В края на работния ден съпругът се обаждаше на жена си в сервиза. Тя очакваше това обаждане с вълнение.
Вечерите преминаваха в неописуема радост. Разхождаха се из полето. Отваряха бутилка хубаво вино. Готвеха заедно. Лягаха си с наслада. Отиваха на работа с още лепнещи за сън очи.
Изминаха три години в облаците. Околните вече едва ги изтрайваха.
– Няма ли да си родите дете? – съветваха ги.
– Защо? – Нали за това служи любовта!
Не се бяха замисляли.
Скоро Нора забременя. Хората въздъхнаха с облекчение. Зад гърба на двойката си разменяха мъдри думи.
– Това ще ги усмири.
– Нищо не може да сложи край на медения месец така лесно както едно новородено.
Бременността подсили любовния им плам. Влюбените възхитени откриха нови хоризонти за чувствата си.
Коментарите не закъсняха:
– Да си поживеят сега! След няколко месеца край на свободата!
– Ние с Жилбер, откакто се роди малкият, все се караме.
– Ще разберат какво значи умора и безсънни нощи.
На 13 ноември 1973 година Нора роди момиченце, което нарече Тристан.
– Прилича на теб – каза тя на младия баща, – бледа и руса.
Заслепени от щастие, младите родители се прибраха вкъщи веднага щом това стана възможно. Стаята на бебето, съседна на тяхната, беше готова. Тристан се оказа плачлива. Флоран и Нора се редуваха до люлката ѝ. Даваха ѝ бебешкото шише, взимаха я на ръце, не знаеха как точно да постъпят. Допитаха се до педиатъра, който изрече модерната за времето препоръка:
– Не ѝ обръщайте внимание. Ако я вземате на ръце веднага щом се разплаче, тя ще плаче още повече. И ще стане разглезено дете.
Проблемът беше в това, че ревът проникваше през стените. Не можеха да се правят, че не чуват.
Една нощ Флоран взе бебето в ръцете си и започна да му говори строго:
– Тристан, изглежда, че си приличаме, затова ти казвам направо: престани. Мама те обича, аз те обичам, всичко е наред. Край на ревовете!
И Флоран се върна в леглото.
– Доста твърд беше – прошепна Нора.
– Мисля, че тя ме разбра.
Малката повече никога не се разплака.
