Блог
За живота, за смъртта, за мисис Рамзи
Вирджиния Улф, нежната икона на литературния модернизъм, има репутация на „меланхоличен гений” и безмилостно самокритичен творец, който изследва психологическите пространства и трансформации на героите, вместо да се занимава със сюжета и физическото действие. Художественото изграждане на човешкия образ за нея е от първостепенна важност, защото е убедена, че нищо друго не разделя хората повече от мненията им за правдивостта на образите: „Вярвам, че всички романи започват с възрастна дама в отсрещния ъгъл на купето. Което ще рече, че всички романи се занимават с човешки характери и именно в стремежа си да ги обрисува, романната форма - толкова тромава, многословна, толкова богата, разтеглива, лишена от драматизъм, но и толкова витална - продължава да се развива.“
Родена през 1882 година, Аделайн Вирджиния Стивън расте и съзрява в Кенсингтън в семейство с либерални принципи. Майка ѝ Джулия Принсеп е прерафаелитски модел и филантроп, Баща ѝ сър Лесли Стивън е интелектуалец – историк, критик и автор биограф, активист на Етичното движение (светско движение за етична култура, образование и хуманизъм). Често ги навестяват личности като Джордж Елиът, Хенри Джеймс, Джордж Мередит и математика Джоузеф Уостънхолм – някои от тях по-късно ще бъдат изобразени в „Към фара“ – и тази среда несъмнено се отразява върху светогледа на Вирджиния. Между двете световни войни тя се превръща в централна фигура на влиятелния кръг Блумсбъри, основан от сър Стивън. За съжаление, майка ѝ умира, когато е едва на тринайсет, а когато и баща ѝ се разделя с живота, Вирджиния изпада в тежка депресия. Периодичните психически сривове я водят към трагичната ѝ смърт чрез самоубийство през 1941 година. Едва ли някой читател може да остане безстрастен, четейки предсмъртното ѝ писмо, адресирано към грижовния ѝ съпруг.
Схващан като чернова на „Към фара“, „Стаята на Джейкъб“ (1922) е първият истински експериментален роман на Вирджиния Улф след традиционните „Далечно плаване“ и „Нощ и ден“. Именно тук се избистря стилът на писателката – онзи флуиден, преливащ от цветови нюанси, звуци и придихания стил, който ще превърне сетнешните ѝ романи в шедьоври. Животът, характерът и приятелите на Джейкъб са описани чрез поредица сцени и акцентирани моменти: от детството му през годините в Кеймбридж, любовните авантюри в Лондон и пътуванията му до Гърция. Докато не намира смъртта си в касапницата на войната. Все пак лингвистичната изобретателност на Улф се разгръща в романа „Госпожа Далауей“ (1925), където авторката изгражда дълбоко интуитивна и в известен смисъл трансцендентна визия за природата на времето, спускайки читателя в бездната на лудостта. Двамата герои, чиито преживявания формират сърцевината на романа - Клариса и Септимъс – са различни аспекти на една и съща личност, а връзката между двамата е подчертана чрез стилистични повторения и огледални характеристики. Всеки от тях е бил влюбен в човек от своя пол, всеки от тях е потискал любовта си заради социалното си положение. И двамата изпитват екзистенциална несигурност в световете, които обитават, но единият избира живота, докато другият избира смъртта. Освен че разкрива пред читателя най-интимните мотиви и механизмите, формиращи поведението на героите, литературният похват „поток на съзнанието“ за Улф е средство за постигане на психологически реализъм, какъвто дори и най-изкусните викториански романи не успяват да постигнат. Ежедневието е обляно в нова светлина, спомените се роят, мислите препускат към неведоми хоризонти, значимото и тривиалното се третират с еднаква важност. През октомври 2005 г. романът е включен в списъка на списание TIME на 100-те най-добри англоезични романи, написани след появата на първото му издание през 1923 година. Нерядко спряган като реплика на „Одисей“ на Джеймс Джойс, „Гопожа Далауей“ се оказва подстъп към ексцентричния полуроман-полуочерк „Орландо”, публикуван за пръв път през 1928 година. Няколко години по-рано Вирджиния среща бисексуалната потомствена аристократка Виктория Саквил-Уест (Вита). Между тях започва плаха любовна връзка, която продължава близо десет години. Вита е увековечена в тази богата на алюзии, алегории и препратки книга. „Орландо“ е не просто пищен експеримент, а мистериозен фарсов романс, определен от сина на Вита като „най-дългото и най-очарователно любовно писмо в литературата”. Претърпял нечувани за времето си тиражи, романът дължи популярността си отчасти и на едноименния филм на Сали Потър от 1992 г. с Тилда Суинтън в главната роля.
„Към фара“ (1927) е психологическа драма в модернистичен стил - ако не най-известният, със сигурност най-възхваляваният роман на Вирджиния Улф. Потокът на съзнанието позволява на авторката да декриптира вътрешния монолог на героите, улавяйки и най-смътните мисловни трептения, и най-малките улеи в чувствата и настроенията им. Благодарение на този подход интроспективните пасажи и пейзажите в книгата се открояват със смайваща метафизична сила. Прегръщайки стилистиката на поетичния импресионизъм, Улф успява да накара обикновените приливи и отливи на ума да засияят. Критиците са единодушни, че на фокус в „Към фара" са опозициите ред и хаос, постоянство и промяна, мъже и жени, интелект и интуиция. Норман Фрийдман отбелязва, че романът засяга три типа взаимодействия: между две индивидуалности, между човека и природата, между живота и изкуството. По думите на Маргарет Драбъл „Към фара“ е опит за викане на духове - биографична творба, която хвърля светлина върху миналото и бъдещето на Вирджиния Улф, върху страховете ѝ, свързани с преходността и забвението. Преди всичко обаче „Към фара“ е елегия в памет на нейните родители, възкресени чрез образите на мисис и мистър Рамзи. Майката на Вирджиния е прототип на обаятелната мисис Рамзи, чието психологическо присъствие е толкова релефно и осезаемо, че пропива атмосферата на романа и отношенията между героите с еднаква интензивност и преди, и след тайнствената ѝ смърт. Моралният авторитет на мисис Рамзи, нейната земна сърдечност и неземно великодушие еманципират и извисяват образа ѝ от съзерцателна повелителка на домашното огнище до институция на помирението и хармонията – ето защо малкото ѝ име не се споменава в романа нито веднъж. Конфликтът между традиционализма и модернизма в романа е представен чрез образа на свръхчувствителната художничка Лили Брискоу, чиито вътрешни дилеми и терзания насищат едни от най-красивите печатни страници в историята на литературата… „Към фара“ е изключително проницателна и въздействаща творба за целебната сила на въображението, над което витаят загадката на живота и съзнанието за неизбежната промяна.
Любопитен факт е, че първата книга на Вирджиния Улф, издадена у нас, е сборникът с есета „Смъртта на еднодневката” в превод на Жени Божилова; следват монографичното есе „Собствена стая” и „Три гвинеи”, преведени през 1999 г. от Иглика Василева. „Не е възможно да прекосиш тесния мост на изкуството, нарамил всички негови сечива“, смята авторката. „С някои трябва да се разделиш, за да не се наложи после да ги захвърлиш по средата на пътя или, което е още по-лошо, да изгубиш равновесие и сам да се удавиш.“ Действително езикът на есетата ѝ не страда от излишество откъм изразни средства, но това не значи, че въздействието им бледнее пред заряда на романите ѝ. Авторската рефлексия оставя читателя в захлас заради ловкото съчетание на полемика, емпирични примери, хипотези и теоретични понятия с ярки реторични фигури и тропи. Затова мнозина критици определят нейните сборници с критически текстове и литературни есета като съвкупност от словесни перли, в които метафорите функционират като необорими аргументи. Дали се фокусират върху изкуството на четенето, елизабетинската драма или дързостта на „женското” писане, есетата на Улф са ключ към перцепцията на всичките ѝ произведения.
Превърнало се в знаме на модерния феминизъм, „Собствена стая” започва с описание на едно посещение в Оксбридж. Разговорите по време на обяда пораждат у авторката наглед прости въпроси: Защо мъжете пият вино, а жените – вода? Защо единият пол благоденства, а другият мизерства? Как лишенията се отразяват върху литературата? Кои условия благоприятстват създаването на произведения на изкуството? Отговорите не закъсняват, а иронията в тях гъделичка като отровна стрела. Когато разполагаш с лично пространство и годишна рента от петстотин лири - които никоя сила в света не е в състояние да ти отнеме - можеш смело да заявиш, че е абсурдно да се обвинява която и да е класа или който и да е пол като цяло. („Огромни маси от хора просто не са виновни за това, което вършат. Те действат по силата на инстинкти, които не могат да контролират.”)
Според Вирджиния Улф поезията не е в състояние да проникне в ума на съвременния човек, да прозре този „конгломерат от несъвместимости“. Без да предрича край на поезията като жанр, авторката изразява подозрение, че тя ще бъде погълната от романовата форма, че романът, своеобразен канибал, ще става все по-екстатичен с времето, макар темите му да пулсират в синхрон с делника. Дали е предугаждала траекторията на литературното развитие на своите съвременници? Във всеки случай тези наблюдения се отразяват в романите, които по онова време все още чакат да бъдат написани - върхови постижения сред тях остават „Към фара“ и „Вълните”.
Реформаторският дух и бунтарската природа на Вирджиния Улф бележат цялото ѝ творчество. Няма сериозен жанр, в който тя да не е заявила искрящата си аналитична дарба: роман, разказ, литературно есе, кореспонденция, дневници… Улф без съмнение е сред онези комплексни, оригинални и независими творци, които предопределят облика на литературата на XX век. Колкото до нестихващата битка между половете, авторката е пределно красноречива: „Или сме мъже, или жени. Или сме безчувствени, или сантиментални. Или сме млади, или остаряваме. Животът е процесия от сенки и един Бог знае защо се вкопчваме в тях така ревностно. И защо се разделяме с тях така болезнено.”