Блог
Щастливият човек няма минало
Чувствата невинаги са равни на живота. Ако си ги прегърнал като единствен компас в свят, който решава проблемите си с насилие, разруха и войни, значи не си с всичкия си. Защото светът не те пита какво чувстваш, той просто е, както казва майката на Дориго Еванс, протагонист на „Тесният път към далечния север“. Дориго обича близките си, но не се гордее с тях. Чак в края на живота си ще разбере какво постижение е самият факт, че са оцелели. Когато вижда брат си Том да плаче за пръв път, на връщане от войната във Франция, той дори изпада в смут. Скоро осъзнава, че животът може да бъде изобразен, но не и обяснен, и намира убежище в литературата.
„Тесният път към далечния север” логично носи австралиеца Ричард Фланаган „Ман Букър”. Конструиран предизвикателно, романът разказва за едно бедно селянче от австралийската пустош, което израства като амбициозен младеж с проникновен ум и поетична душа, става лекар и дори си намира „поносима” годеница от състоятелна фамилия. Малко преди да замине на фронта обаче, в навечерието на Втората световна война, Дориго се влюбва безнадеждно в Ейми, младата съпруга на чичо му Кийт… Непреодолимият романс на Дориго и Ейми е „разреден“ с късове сурова и поетична проза, защото централна тема на книгата са кошмарните преживявания на героя в лагер за военнопленници в Индокитай и робският труд по строежа на железопътна линия между Тайланд и Бирма. Историята, която стои в основата на романа, започва на 15 февруари 1942 г., когато с падането на Сингапур една империя потъва, друга изплува на хоризонта. Но само година по-късно Япония вече се гърчи от недостиг на ресурси, започва да губи войната и въпросната „Линия на смъртта“ се превръща в неотложна задача. Ричард Фланаган е сметнал за необходимо да документира това „фараонско начинание“ от името на героя си:
Това, с което разполага японската империя, е вяра в победата, онзи несломим японски дух, който западните държави не притежават и който се възприема като въплъщение на „волята на императора“. Освен този несломим дух империята разполага с роби. Стотици хиляди роби, азиатци и европейци… И когато на 25 октомври 1943 година парен локомотив С 5631 с три вагона високопоставени японци и тайландци прекоси джунглата по цялото протежение на Линията на смъртта – това е първият влак, който е пуснат по трасето, – той ще мине покрай безчет камари човешки кости, сред които са и останките на един от всеки трима австралийци.
Днес парният локомотив С 5631 е гордо изложен в храма Ясукуни в Токио, който представлява неофициалният японски мемориал за войната. Освен локомотива в храма се пази и „Книгата на душите“. В нея са записани имената на повече от два милиона японци, загинали в служба на императора във войните в периода 1867–1951 година. Записването в „Книгата на душите“ в това свещено място носи опрощение за всички извършени злини. Сред множеството имена там са и имената на 1068 души, екзекутирани за извършени военни престъпления през Втората световна война. А сред тези 1068 екзекутирани военнопрестъпници има и такива, работили на Линията на смъртта, които са осъдени за издевателства над военнопленници.
На табелката пред локомотив С 5631 няма нито дума за това. Няма нито дума за ужасите при строежа на железопътната линия. Няма ги имената на стотиците хиляди загинали. И днес още не е известно колко точно са те. Военнопленниците са само част – около 60 000 души – от работилите като роби в това фараонско начинание. Заедно с тях са се трудили поне четвърт милион тамили, китайци, яванци, малайзийци, тайландци и бирманци. А навярно и повече. Някои историци твърдят, че от тези роби са загинали 50 000, други – 100 000, трети – 200 000.
Никой не знае колко точно са жертвите. И никой никога няма да узнае. Имената им са вече забравени. Няма книга за техните изгубени души. Затова посвещавам на тях този откъс.
Строежът на тази линия превръща живота в метафора на страданието. Бавно потъване в лудостта. Тази грозна линия е изтъкана от бамбукови подпори и клатещи се мостове, от тикови траверси и тежки железни релси, най-вече от трупове подир трупове подир трупове… Но допуснеш ли чувствата да те пометат, дошъл е краят. Холерата не прощава, гладът и изтощението също. Въпреки неравната битка с отчаянието Дориго - който е сравнително привилегирован като старши офицер, извършващ медицински процедури без анестезия - остава на страната на крехката човешкост. Защото „нищо не е вечно, нито империите, нито спомените“. Може да не е безгрешен лекар, нито добър човек (в мирно време добродетелта изглежда като суета, издокарана и просеща аплодисменти), но не спира да се опитва да бъде. В заника на дните си Дориго Еванс се сдобива с ореол на герой от войната. Вече прочут и награждаван хирург, той става публичен образ на една епоха и на една трагедия, обект на идеализации и хвалебствия... Но това не го спасява от известно чувство за срам, нито от горчивото прозрение, че щастливият човек няма минало, а нещастният няма нищо друго.
Фланаган изпъстря повествованието с цял ешелон ярки персонажи, инжектира насъщни дози натурализъм, прокарва собствените си размисли за смисъла на случващото се и за триумфа на човешката воля, вплита смущаващи наблюдения върху особеностите на японската психика и философски пасажи, размесени с хайку-откровения… И ни принуждава да се запитаме справедливост ли е паметта за подобни немислими зверства или тъкмо тя става причина за нови погроми? Кой величае кървавия труд на робите и защо завоевателите обикновено се наричат герои? А може би паметта само прилича на справедливост, доколкото дава утеха и съмнително чувство за принадлежност към дадена общност? Героят на Фланаган съзнава, че ужасът може да се побере в книга, да получи форма и смисъл. В живота обаче той няма нито форма, нито смисъл, него просто го има. И докато властва над всичко, сякаш в цялата вселена няма нищо друго освен ужас.
Светът управлява делата си така, мислеше си той, че цивилизацията всеки ден извършва престъпления, за които отделният човек би лежал в затвора до живот. А хората го приемат, затварят си очите и го наричат „международно положение“ или политика, или война, или пък си създават свое пространство, напълно отделено от цивилизацията, което назовават личен живот. И колкото повече се откъсват от цивилизацията в този личен живот…, толкова по-свободни се чувстват. Но не е така. Никога не си свободен от света, да споделяш живота, значи да споделяш вината.
Новото издание на антивоенния епос „Тесният път към далечния север“, преведен от Владимир Молев, се появява редом с филмова адаптация на романа, състояща се от няколко епизода. Ролята на Дориго Еванс в младите му години е поверена на Джейкъб Елорди, в кожата на Ейми влиза Одеса Йънг, а Кийран Хайндс играе възрастния Дориго. Екипът на поредицата, начело с режисьора Джъстин Кързел, е успял да създаде сложен, смел, емоционално наситен разказ за военновременни издевателства, любов, страдание и лична разплата. Адаптацията на сценария е плод на сътрудничество между сценариста Шон Грант и самия Ричард Фланаган.