Блог
Погледнати от друг ъгъл
В трите тома на „Българска литература от Освобождението до Първата световна война“ Милена Кирова е съградила, съ-творила един същностно различен – интригуващ и привлекателен, духовно-емоционално развълнуван и дълбоко познавателен едновременно – „приказен“ метасвят. Красив, необикновен, вълшебен, би казал тълковният речник. И въпреки че този свят е преизпълнен с усилни делници, земни страдания, физически мъки и душевни тревоги, убийства и самоубийства (не само заради чисто художествената фактология, но и заради изключително плътния обществено-културен контекст, насищащ повествованието), „арматурата“ на този свят е съчленена по законите на „приказното“, нереалното, другото, различното – за да ни застигне със своята обаятелност и магнетичност, със своите „други брегове“ спрямо всичко, което ни заобикаля.
За почерка на М. Кирова е характерен отстояваният във времето разумно-критически поглед спрямо художествено-естетическите процеси и практики. В нейната „История“ обаче редом с дистантния обективистичен разрез на епохи, личности, явления се налага впечатлението за фина, пронизваща страниците тълкувателска конгениалност и за една особена, вживяна спойка на имена и заглавия, на събития и портрети.
Действително става дума за случила се среща – по вътрешно родство – между пишещата „Историята“ и „въздуха“ на нейното оживяло в реконструкциите, обаятелно, но така или иначе отсъстващо време. И тъкмо затова литературноисторическият разказ на М. Кирова наред с научната аргументираност, с теоретическата и емпирическата плътност – е изключително топъл, уютен, о-дом-ен.
Самият начин на разказване, на използването на повествователни похвати, на завладяващата вниманието евристична реторика, но и зарядът на авторското светопреобразяващо слово превръщат реалните творчески персони, обществено-политически фигури, културни процеси в персонажи и събития, в сцени и декори на една литературноисторическа „приказка“, задоволяваща „жаждата за необичайното“.
Анализирайки, „дескрибирайки“, детайлно уяснявайки редица следосвобожденски литературни митове, авторката ги преутвърждава, прави ги едновременно по-близки и по-разбираеми. Всъщност самата епоха, кройката на фигурите, които я населяват, зарядът на случващите се събития предимно в духовно-културен план, но и по-сетнешният им отблясък, историческата им аура предполагат тази неомитотворческа нишка, обгърнала литературноисторическия разказ. С други думи, аналитичната деконструкция в много от страниците на труда се трансформира в нова митотворческа конструкция.
Ще посоча натрапил ми се пример. Разбулвайки легендарния ореол около фигурата на Ботев (избрания мъж) в биографията на Захари Стоянов, М. Кирова находчиво съсредоточава вниманието ни върху многократното описание на челото на поета революционер, при това съпоставяйки портретите на българския митобиограф и на австрийския капитан на „Радецки“: „Симптоматично е, че в портрета, който по същото време прави Дагоберт Енглендер, челото на Ботев изцяло липсва, макар че някои елементи на описанието са приблизително същите… Нищо в челото, което по-късно ще придобие името „ботевско“, не се е сторило необичайно на инак наблюдателния (включително по професия) капитан. За българския писател обаче именно то е важно, тъй като се намира в най-високата част на тялото и така представлява „естествен символ“ (по термина, въведен от Мери Дъглас) на високото у човека по принцип; красивото чело подсказва красиви и възвишени душевни черти“ (Част 1, с. 95).
Акцентът на М. Кирова отключва наложилата се с времето символна парадигма: ботевско чело, силно развито достойнство, болезнено чувство за независимост, нетърпимост към авторитета на други хора, изострена чувствителност и т.н. Но най-вече: „… ботевското чело символизира романтическата представа за гениален творец“ (Част 1, с. 95).
Показателно за литературноисторическия натюрел на М. Кирова е, че винаги надниква под текста, търси скритите смисли на творбата, „казва“ недоизказаното, но и винаги има наум читателската рефлексия, излизането на авторското слово извън собствените му граници. Оказва се – и на това почти не се е обръщало внимание – последните страници на Захари-Стояновата биография на Ботев подронват ореола на героическата личност. За апостола на Априлското въстание, съвременник на събитията, Ботев си остава: „… велик човек, но само като мислител и гениален човек. Като практически революционер, войвода и въстаник на дело обаче той не притежава необходимите качества“ (Част 1, с. 96). Оттук и убедителната интерпретация: „Така разбираме и възклицанието на автора: „Пак поет, а не войвода си останал той“. Изборът на смърт подкрепя изцяло това внушение в плана на литературните символи. От разказите на малкото оцелели четници Захари Стоянов неизбежно е знаел, че войводата е бил улучен в гърдите, той обаче не се поколебава да насочи вниманието на читателя към челото, в което гнезди умът на поета. И на човека, който желаел от всичко най-много три неща: „да имал сила, щото с едно движение да съсипва корпуси войска, да можел да хвърчи и да прави дъжд, гдето пожелае“ (Част 1, с. 97).
Поетът революционер, а не революционерът поет. Оня, който с гениалната си поетическа дарба превръща словото в дело и делото в слово…
Представих този пример от труда на М. Кирова, за да илюстрирам убеждението си, че аналитично деконструирайки, демистифицирайки даже определени митологични образи и представи в следосвобожденската българска литература, авторката не толкова ги оспорва, а по-скоро ги прояснява, дешифрира „механизмите“ и „стратегиите“ на техния вековен живот. Често пъти критическият патос, дисектиращият режим на разказване водят до своеобразно разчленяване, привидно „разглобяване“ на художествено-историческите митове, но заедно с това и до безусловното признаване на тяхната „всепобедна сила“, на тяхната над-историческа литературномитологична мощ. И така самият порядък на сцепление, на съчленяване на художествено-естетическите факти и критическите коментари води дотам, че макар и убедили се, че З.-Стояновият войвода е обзет от отчаяние, със сълзи от безсилие, с неспособност да упражни твърда ръка, нито весел, нито загрижен, а просто отчаян и пропаднал в агония, той си остава Единственият, Гениалният Поет, чиито стихове имат силата да съсипват корпуси войски, да хвърчат до небесата и да правят дъжд, когато пожелаят…
Излагайки в авторефлексивен дух основната задача, която си е поставила, М. Кирова ще изтъкне следното: „Начинът, по който ще продължа да говоря за българската литература оттук нататък, е скромен опит за компромис между традициите на българското литературознание (или генералската линия, върху която са изградени всички учебни планове) и старанието да показвам неговите слаби страни. Ще извеждам на преден план някои забравени произведения или ще поставям във фокус нови оценки на вече познати творби. Най-важното е да опазим съзнанието, че това, което наричаме литературна история, не съвпада с реалността, в която се е случила българската литература от Освобождението до Първата световна война“ (Част 1, с. 18).
В изложението М. Кирова умело, да не каже виртуозно, практикува „днешните“, „модерни“ теоретико-методологически подходи, потапяйки се ментално-сетивно, психологически и интелектуално обаче в духа на епохата, която реконструира – с цялата палитра от философско-светогледни нагласи, нравствени дилеми, творчески почерци, обществени предпочитания, характерни лексики и т.н. Изследователският ѝ глас наистина затрептява на честотите на красивата литературна епоха, вдишва и издишва въздуха ѝ, мечтае идеалите ѝ, живее утопиите ѝ, рисува символите ѝ, изговаря най-същностните ѝ думи, формулира изстраданите ѝ истини… Винаги имайки наум, че реалността, в която са се случили, е радикално различна, не-литературна.
Имайки предвид цялостния тритомен труд на М. Кирова, не бих го определила толкова като академичен учебник, колкото като концептуална, критична по отношение на досегашните, идейно-провокативна, потапяща ни в най-фасциниращото литературно време, увлекателно разказана като алтернативни истории за книги и авторски персони, но и като есенциалистки поднесени профилиращи щрихи История на следосвобожденската българска литература. А те, профилиращите щрихи, са посветени най-вече на така наречените „генерали“. Всъщност „генералската линия“ има структурен характер в литературноисторическото повествование, без нея Историята на литературата не би се случила. Самите профили обаче на генералските фигури са твърде различни спрямо тези, които вече познаваме...
Целия материал прочетете тук: "Погледнати от друг ъгъл", Портал Култура
Автор: проф. Антония Велкова-Гайдаржиева, публикувано в „Портал Култура“, 26 януари /2025 г.