Блог
Хемингуей и непомръкващият ореол на едно изгубено поколение
Ако трябва да поберем биографията му в едно изречение, то би звучало приблизително така: Ърнест Хемингуей (1899-1961) е писател и журналист, Нобелов лауреат, бохем и бонвиван, известен със своя пестелив, почти прозрачен стил на писане и с осезаемото си влияние върху литературата през XX век. Но това не казва много за неговата притегателна и недотам прозрачна личност, превърната от няколко поколения в мит, ако не и в световен попкултурен феномен. Първият син на Кларънс Хемингуей - лекар, пристрастен към лова и риболова, и Грейс Хемингуей – напориста жена с артистични наклонности, започва да пише още в гимназията. Преди да се отдаде на литературата, Ърнест се изявява като журналист. Още през 1917 г. започва работа като репортер за „Канзас Сити Стар“. Остава там само шест месеца, но те му стигат, за да реши, че стиловият наръчник „Канзас Сити Стар“ съдържа „най-добрите правила, които някога съм научил за писателския бизнес“. И той ще ги култивира и следва безотказно през цялата си литературна кариера: „Използвайте кратки изречения. Енергичен език. Елиминирайте всяка излишна дума.” Хемингуей и днес изкушава широката публика със своята икономична, „проветрива“ проза, залагаща на динамични диалози и неизказани внушения, както и със своята сурова, но уязвима мъжественост. Сам той обяснява този минималистичен стил на писане с т.нар. „теория за айсберга“. Убеден е, че диалогът е онова, което му се удава най-добре.
Нает като чуждестранен кореспондент от „Звездата на Торонто“, през 1921 г. Хемингуей се жени за Елизабет Хадли Ричардсън – на нея е оказана честта „първа съпруга“ - след което двамата се установяват в Париж. Въодушевен от престоя си там, той ще напише: „Ако сте късметлия да живеете в Париж като млад, където и да отидете по-късно в живота си, той остава с вас, защото Париж е един безкраен празник.“ В Града на светлините Хемингуей общува с личности, които слагат отпечатък върху писането и светогледа му, сред тях са Гъртруд Стайн и Франсис Скот Фицджералд, Джеймс Джойс и Езра Паунд. Авторът на „Великият Гетсби“ редактира някои от текстовете му и дори му съдейства като негов агент, макар отношенията им да лъкатушат между респект и враждебност. А влиятелната и скандално авангардна за времето си Гъртруд Стайн влиза в ролята на негов ментор. Дали заради вкуса ѝ към експеримента обаче, или заради неговото неопитомено честолюбие, раздорът помежду им става неизбежен, а се оказва и траен. Догадките и спекулациите за бурните му отношения с други автори, за четирите му съпруги и извънбрачните му увлечения, за политическите му симпатии, страстта му към бикоборството, лова и алкохола са толкова много и така разнопосочни, че едва ли някой би могъл да изплува от този океан, в случай че се опита да го прекоси. Хемингуей никога не заявява себе си като апологет на дадена политическа идеология. Опасният му досег с няколко войни, най-вече в качеството му на военен кореспондент, до голяма степен предопределя отношението му към политиците, властта и човешката природа. Изпитва органична нетърпимост към журналисти и хора от академичните среди, а към „звездните“ фотографи се отнася грубо, понякога дори вулгарно. Не смята, че книгите му се нуждаят от реклама – „Ако книгата е добре написана, всичко, което съм искал да кажа, ще е стигнало до читателя“, но високата оценка на критиката го ласкае. А критиците открояват като най-силни и влиятелни заглавията, които „Колибри“ помества в настоящата поредица.
„Слънце изгрява“ (1926) представя група изгнаници във Франция и Испания, принадлежащи към разочарованото „Изгубено поколение“ след Първата световна война, което придава на романа историческа и културна тежест. (Поколението е „изгубено“, защото ценностите в следвоенния свят са се изменили и са отстъпили място на духовно отчуждение, разпуснатост и деградация.) На преден план е американският журналист Джейк Барнс и любовта му към лейди Брет Ашли, красива и независима жена. Заради травмите от войната той не е в състояние да отговори на очакванията ѝ за пълноценна връзка. Стилът е обран и безизкуствен, някои критици дори го определят като неангажиращ, но Хемингуей така умело използва емоционалната дистанция и лаконичност, че текстът успява да улови вибрацията на парижките кафенета и атмосферата на фестивала в Памплона, растящото усещане за безтегловност и несигурност. Макар критическата рецепция на книгата да не е еднозначна, „Слънце изгрява“ буди възхитата на читателите заради изразителните диалози и неподправената моментна снимка на група безделници, запечатала настроенията им, вътрешната пустота и горчивината от поломените илюзии.
„Ще стигна до Европа по някакъв начин въпреки увреденото си зрение. Не мога да позволя подобно представление да продължи, без да се включа в него“, пише Ърнест Хемингуей по повод избухналата Голяма война и едва 18-годишен заминава на служба към Червения кръст в Италия. Но след като кара линейка няколко дни, той и приятелят му Бил Хорн решават, че мястото, на което се намират, е „твърде безопасно“. Хемингуей се нарежда сред доброволците, които разнасят поща, шоколад и тютюн на войниците в окопите на фронта. През един юлски ден на 1918 г. снаряд от окопна мина го нокаутира – дъжд от шрапнели се излива върху тялото му. Награден за героизъм и хоспитализиран в Милано, Хемингуей се влюбва в медицинска сестра от Червения кръст, Агнес фон Куровски, която отказва да се омъжи за него. Тези преживявания той никога няма да забрави. Любовната тръпка, която Агнес събужда, го вдъхновява да напише романа „Сбогом на оръжията“ (1929), един от жалоните на антивоенната литература.
Суровият реализъм на изображението придава автентичност на преживяванията, но вместо да величае героизма и бойните подвизи, Хемингуей представя войната като дехуманизиращ хаос. В този смисъл „Сбогом на оръжията“ е безапелационно отрицание на войната и нейната антихуманна същност. Любовната история е емоционален контрапункт - връзката между американския шофьор на линейка Фредерик Хенри и британската медицинска сестра Катрин Баркли е крехко убежище на човечността и топлотата на фона на пълзяща разруха. Когато Фредерик е ранен на италианския фронт, Катрин се грижи за него, но съвместното им бъдеще в крайна сметка се оказва обречено. Любовта помежду им остава краткотрайно упование или илюзия за смисъл в един безсмислен свят. Тонът на тихо отчаяние и стоическа издръжливост пресъздава настроението на една епоха, белязана от травми и екзистенциална несигурност. Съвременните критици преосмислят романа от феминистка гледна точка. Ако допреди няколко десетилетия Катрин Баркли се разглеждаше като идеализирана романтична фигура, съвременната критика понякога я вижда като проекция на мъжката фантазия в един патриархален свят. Според други тя въплъщава трагичния идеал на Хемингуей за любов и преданост, придавайки емоционално измерение на един „закален“ от войната разказ. Решена в революционния стил на Хемингуей - стегнати, кратки изречения, оскъдна употреба на прилагателни, овладени емоции - ,„Сбогом на оръжията“ не просто съчетава любовна история и размисъл върху безсмислието на войната. Тя улавя ширещата се духовна пустота, същевременно деликатно внушава, че достойнството на човека се крие в устойчивостта, не в победата. Не е случайно, че тъкмо „Сбогом на оръжията“, както и следващият голям роман на Хемингуей – „За кого бие камбаната“, добиват огромна популярност в Италия. След години на националистическа истерия, фашистка реторика и пропаганда историята на един американски антигерой на италианския фронт, поднесена прямо, без витиевати фрази и словесна еквилибристика, е глътка свеж въздух.
Определян като стилистичен шедьовър в литературата на XX век и едно от най-великите произведения на Хемингуей, „За кого бие камбаната“ (1940) е морално и философско размишление върху войната, любовта и смъртта. Изобразяването на Испанската гражданска война тук трансцендира политическото в полза на универсалната тема за жертвоготовността и куража пред лицето на смъртта. Ехтящото заглавие, заето от поета Джон Дън („Никой човек не е остров“), резюмира фундаменталния наратив за човешката свързаност и цената на насилието. Много читатели виждат смъртта на Робърт Джордан - американеца, който се бие на страната на републиканците - като символично утвърждаване на човешката съпричастност. От съвременна гледна точка героят олицетворява не толкова идеала за мъжкия дълг, колкото самата човешкост, раздирана от вътрешни конфликти, морална неяснота и емоционална уязвимост. Любовната история между Робърт Джордан и Мария е достатъчно убедителна, за да породи напрежение между дълга и любовта, индивидуалната воля и всеобщата кауза. Сложната политическа обстановка и психологическият портрет на централните персонажи са постигнати чрез характерната за писателя ударна, дисциплинирана проза, лишена от помпозност. Този приземен език навява усещане за реализъм и непосредственост, затова мнозина схващат романа като връхна изява на стилистичен контрол – прочутата „теория за айсберга“ на писането в най-зрялата му форма. Тук всяка дума носи тежест, а всяко мълчание – смисъл. Хемингуей симпатизира на републиканската кауза, но романът му съблюдава морална дистанция от партизанската идеология, за да изведе на преден план индивидуалната съвест и човешко достойнство.
Новелата „Старецът и морето“ (1952) е несъмнено едно от най-известните му произведения и фактор за присъждането на Нобеловата награда през 1954 г. Преди това творбата печели „Пулицър“ за художествена литература и затвърждава репутацията на писателя като майстор на минималистичната проза. Историята ни запознава със стареца Сантяго, кубински рибар, прекарал над 80 дни в морето, без да хване риба. Решен да сложи край на злочестите си опити, той предприема рисковано пътешествие към Гълфстрийм. Там успява да улави гигантската риба марлин, понася изтощение, глад и болка, докато се бори с нея, а когато най-накрая я убива и потегля с лодката обратно към дома, го нападат акули… Старецът се завръща смазан физически, но горд, с несломен дух. Текстът често се разглежда като алегория за изпитанията на характера, екзистенциалните битки и стойността на моралната победа. Морето тук символизира неумолимата стихия или самия живот – безразличен и непредвидим.
През 1959 г. писателят е все още в убежището си Финка Вихия, разположено в близост до Хавана, но се чувства потиснат, с разклатено здраве, обзет от творческо безсилие. През лятото на 1960 г. завършва мемоарната книга „Безкраен празник", последния значим влог в литературното му наследство, и напуска завинаги имението, в което е прекарал две десетилетия от живота си. „Безкраен празник" отразява периода 1921–1926, годините в Париж и всекидневните житейски предизвикателства, които писателят споделя с първата си съпруга Елизабет Хадли Ричардсън. Хемингуей възкресява смътни или явни съперничества, горчиво-сладки спомени от срещите с писатели, художници и други емигранти. Структурата е по-скоро епизодична, отколкото строго хронологична: скици на кафенета, разговори, разходки, сцени от парижкия живот. Въпреки че връща читателя към една епоха на надежда и подем, когато Хемингуей е млад, щастлив и „неуязвим“, вторият пласт на разказа съдържа искри на съжаление и противопоставя романтичните представи за творческо вдъхновение на дисциплината, която писателският занаят изисква. Относно жанровата специфика Хемингуей отбелязва: „Читателят е свободен да приеме тази книга като роман. Но винаги е възможно роман като този да хвърли светлина върху неща, за които е писано като за реални факти.“
Съкрушен от самоубийството на баща си, 30-годишният Хемингуей е убеден, че рано или късно и той ще напусне света по същия начин. Дали е знак за самосбъдващо се пророчество, или логично следствие на генетично заболяване, но през един юлски ден, 30 години по-късно, фаталният изстрел отеква. Всъщност последната година на живота му е белязана от все по-натрапчиво преследване от ФБР (заради пребиваването в Куба и антифашистките си позиции писателят е обект на наблюдение близо две десетилетия) и няколко престоя в психиатрична клиника, съпроводени от сеанси с електрошок. До него в тази битка е последната му съпруга, Мери, която вярва, че Хемингуей е натиснал спусъка неволно, докато е почиствал пушката си. Защото е някак неприемливо човекът, който посвещава толкова много персонажи в „изкуството да умират“, непокорният до лудост авантюрист, преодолял бойни рани, смъртоносни болести, самолетни катастрофи и какви ли не кризи, да сложи сам край на живота си. Каквато и да е истината, Хемингуей остава жив редом с всички непомръкващи легенди, увенчали коравия му литературен гений и метежната му, бродеща из сенките душа…