Блог
Човек нарича богове собствените си желания
Принуден да избяга, за да защити семейството си след обсадата на Троя, победеният герой Еней получава видение за бъдещето на своя род. Придружен от шепа оцелели троянци, той поема на път към неизвестността, но претърпява корабокрушение и се озовава в Картаген, където е посрещнат от кралица Елиса (Дидона в „Енеида“). Тя се влюбва в него и ще се опита да го задържи, ала волята на Еней е окована от пророчество за щедрата земя на Италия, която го очаква... И макар да е сломен от кървави битки и да вярва, че никое дете не бива да се ражда там, където го заплашва гибел, от прекършената му любов с Елиса ще се роди „проклятие“, което ще обрече два народа на ожесточена борба, наследена от техните деца и внуци.
Научих, че един и същ човек може да въплъщава и маската на триумфа, и лицето на поражението. Мисля, че нещо подобно се случва и с Римската империя – това велико постижение, изградено върху толкова много насилие и толкова много предадени идеали.
Няколко века по-късно император Октавиан Август заповядва на поета Вергилий да разкаже славната история за основаването на Рим чрез легендарното приключение на Еней. Колебаейки се как да подходи към задачата, поетът броди из града в търсене на вдъхновение, неспособен да пренебрегне както мизерията отвъд полирания мрамор по улиците, така и собствения си морален компромис – унижението да изпълни поръчката на един тиранин. („Рим винаги му бе изглеждал злокобен град, същинска яма от корупция, преливаща от скандално богати хора и отчайващо бедни несретници.“)
Митове, действителни събития, приключения, романтика и война се преплитат в този хоров роман, за да ни напомнят, че миналото е вградено в тъканта на настоящето. Всяка следваща глава служи като поредно доказателство за ерудицията на Ирене Вайехо и за хипнотичната ѝ разказваческа дарба, приканваща читателите да преосмислят уроците на историята в светлината на днешната реалност.
Отначало не съзнаваш, че войната ти отнема надеждата. Но времето минава и загиналите млади хора стават твърде много, премазани като гроздови зърна…. Моля се на боговете да ни позволят да намерим малка земя, където да започнем живот, лишен от неправди и кощунства, спокоен бряг с вода и въздух, отредени за всички.
По думите на Хайме Панкева „Песента на стрелеца“ е романов диалог между времената, между изгнаниците и техните възможни възкресения, между боговете и хората: „От гледна точка на съвременното изкуство „Песента на стрелеца“ е полифоничен римейк на една класика, постигнат чрез неустоимо изразителна и дълбока проза, в която всяка дума е на мястото си.“ Отчетлива и съвършено вярна, тази постановка няма как да отрази великолепието на книгата. Прозорливият читател (ако приемем, че е запознат с есето на Вайехо „Безкраят в стрък тръстика“, този превъзходен екстракт от мъдрост и вечност) би предпочел да се отдаде на „Песента“ в пълно уединение, без да се влияе от рецензии и критически оценки. За да се наслади докрай на донякъде предвидимото лингвистично пълноводие, асоциирано със стила на авторката, но и на куп неочаквани ракурси, идеи и прозрения. Същинска амброзия са например „разсъжденията“ на Ерос, който се опитва да устрои любовен капан за Еней и Елиса, но нещо все му се изплъзва. Оказва се, че могъществото на боговете е силно надценено. Защото човекът е автор и на триумфите си, и на пораженията си, и докато окъпаните в кръв триумфи повече приличат на поражения, достойни за забвение, то някои поражения носят семето на легенди за проявено благородство – и като такива пребъдват.
Красотата принадлежи изцяло на човеците. Говоря за онази рядка, затрогваща красота на великодушните постъпки, на доброто, което никой няма да възнагради, на справедливото дело, за което се плаща висока цена, на предварително изгубената битка срещу непобедими противници…
Ирене Вайехо непрекъснато жонглира с разказвачите и гледните точки – в една глава поглеждате през рамото на Ерос, след това заговаря Елиса или Ана, последвана от Еней или от самия Вергилий, от когото се очаква да сътвори епическата поема „Енеида“ като съвкупност от всички тези гласове. Така читателят неволно се замисля за ролята на световноизвестните митове днес, но преди всичко за тяхната функция в собствения им исторически контекст. Защото… кой всъщност дърпа конците на подобни истории? Героите, чиито действия движат историята напред? Боговете, в които те вярват? Писателите, които извайват митовете? Или истинската власт е в ръцете на политиците, които плащат на писателите, защото се нуждат от истории? За да укрепят позициите им и да ги облекат в дълговечна слава, или да оправдаят безчестията им. Какъвто и да е отговорът, император Август е мъртъв, а жадуваният от него митичен разказ е жив две хиляди години по-късно. Защото историите са по-трайни от империите.
Умиращият Вергилий не го узна, но написа творба, по-дълголетна от самата Римска империя. Не узна, че векове наред деца и младежи ще се учат да разпознават силуетите на думите и да обичат сиянието на езика със стиховете на неговата „Енеида“. Не узна, че поколения наред мнозина ще четат и ще обикват поемата му на езици, които тепърва ще се раждат... Признавам, че повече харесвам хармонията на тези вълнуващи стихове, отколкото монотонната и надценена музика на небесата.
Ерос е стрелецът от заглавието на книгата, негова е и последната дума в тази книга, която се опитва „да спре течението на забравата“, търсейки смисъл в неизбежното страдание – в края на краищата тъкмо изпитанията са целителни за духа, те помиряват човека със себеподобните му и го възвисяват до земно божество… Затова въпреки преходните ни животи песента на живота не заглъхва. И въпреки че тънат в безкрайната летаргия на самоопиянението, боговете остават безплътни сенки, израз на противоречивите човешки желания, диктуващи криволичещия ход на историята.